Медена приказка от Добруджа

В царството на Ваня и нейните пчели!

Съвсем като от народна приказка, в един дъх на слънчогледи, липа и тишина, там където Добруджа все още шепне по същия начин, както преди векове, срещнахме Ваня.

Не я търсихме нарочно – сами попаднахме при нея, водени от натрапчивия аромат на мед и бръмченето на хиляди крилца, от слуха за жена, която не просто прави мед, а пази време. В село Зорница, сгушена в меките извивки на равнината, където пътят свършва и дивите пътеки започват, тя живее и работи така, сякаш светът е останал някъде назад – по-добър, по-бавен, по-човечен.

Когато Ваня говори, я слушаш така, както се слуша песен... В нейния двор има дървени кошери, глинени съдове, ръце и знание. Тя не продава мед – тя съхранява спомен. Спомен, който се прави по технология от преди повече от 500 години, с търпение, със спокойствието на човек, който е разбрал какво има смисъл.

"Пчелите събират нектара, а ние се грижим за тях с почит и любов. После го вадим, когато самите те ни кажат, че е готов", казва тя, докато държи восъчна пита в ръцете си така, както бабите ни държаха иконите – със страхопочитание. Гледаме я как докосва кошерите като свещени реликви. Всеки от тях – пълен с мед , напоен с времето, с мириса на полските цветя, на дъха на Добруджа.

Седим на ниска пейка и я питаме – откога го прави така? Усмихва се: "Вуйчо ми прави така. И дядо ми също правеше така. А аз бях глупава млада, не щях. Отидох в града, учих, работих … и накрая разбрах – нищо не струва, ако не е от твойта земя. Върнах се. Започнах отначало. Жилото боли, но душата ми спи спокойно."

След малко добавя: "Това не е за всеки. Това не е бизнес. Това е като да гледаш дете – всеки ден. Без да се оплакваш. Ако го направиш с корист, не става. Медът и хората го усещат."

Когато го опитахме, разбрахме всичко без думи. Богат, зрял, дълбок вкус, който не търпи добавки, не понася пластмаса, а само пчели, цветя и ръце. Истинска храна от друга епоха. Вкус, който ти пълни душата, не само устата.